~In your eyes...

Резюме:

Историята на едно момиче, което заедно с очите си губи и целия си познат свят. Момиче, което преоткрива себе с помощта на едно момче. Той й показва, че очите не са единствения начин тя да познава света. Показва й, че въпреки тъмнината, в края на тунела винаги има светлина. Без да й казва нищо за себе си, той й показва неща, които до този момент са непознати за нея. А после, просто ей така, си тръгва...
Историята на едно момче, което трябва да се справя с жестокостта на съдбата. Момче, което преобръща света на едно момиче, а после изчезва също толкова мистериозно колкото и се появява.
Но тя ще го намери на всяка цена. Просто за да го види истински... за пръв път. Дали обаче когато го открие вече няма да е прекалено късно?

"Не вярвам аз на думичката "ние",
не може тя двамина във едно да скрие.
Зад всяко разбирателство стои
дълбока бездна , скрита от очи."

~Алберт Айнщайн



Той умря. Баща й. Когато беше на 9. Майка й беше наркоманка, която идваше да я види от време на време, и която крадеше парите от касичката й знаете с каква цел. За щастие си имаше леля Мей. Тя и съпругът й живееха в покрайнините на курортното градче Коноха и й се наложи да се премести там чак от Ню Йорк. Повече не видя майка си. Нямаше и особено желание.
В последствие, смятайки че може да прави каквото си пожелае просто защото е сираче, започна да не се прибира. Първо една нощ, после две. Накрая не се прибираше с цели седмици. Забърка се с лоша компания, започна да правя лоши неща... И разбира се както за всяко нещо в живота и за това тя плати скъпо.
Винаги бе вярвала, че очите са прозореца към душата. Нямаш ли очи - край. А когато изгуби своите мислеше, че ще умре. И тогава се появи той. Сега ще ви разкажа тяхната история. Тя може би е като всяка друга, но за мен е необикновена и истинска... История за реалността в живота.
***
Както винаги в болницата миришеше на... ами, на болница. Но с този аромат бе свикнала много отдавна. Лошото бе, че не можеше да свикне с тъмнината. Понякога се будеше нощем обляна в пот и започваше да крещи, опитвайки се да свали превръзката от очите си. Тогава се появяваше някоя сестра, която й биеше успокоително, което я пренасяше в страната на сънищата.
Странното при нея бе, че наред със слепотата сънищата й също бяха черни. Чуваше гласове, но нищо повече. Светлината си бе отишла... също както и зрението й.
Беше започнала да се отчуждава от близките си, приятелите й я забравиха, а самата тя се затваряше в себе си. Минаваха дни, в които не продумваше и дума. Но уви нямаше такива, в които разговаряше с интерес.
Тя не бе умряла при инцидента, но бе загубила нейния прозорец към света. Сега той бе затворен и тя бе едно нищо. Една ходеща мъртва. Точно така се чувстваше.
***
- Стъпало. Още едно. Готови сме. - сестрата, която се грижеше за нея откакто бе приета в болницата за пръв път й позволяваше да излезе извън болничната стая. Шана смяташе, че животът й тепърва предстои, а не, че вече бе приключил. Мразеше я, за дето вечно бе оптимистка и не вярваше в нищо лошо. Та нали бе сестра, за бога!? През очите й бяха минали най-големите страдания... Но тя все така продължаваше да носи розовите очила.
Усещаше усмивката й. Откакто бе ослепяла, бе започнала да усеща нещата по друг начин. Очите й си бяха отишли, но слухът й се бе изострил. Както й другите й сетива.
След като преодоля и последното стъпало усети приятния полъх на вятъра. Чувството бе толкова приятно, че й се искаше да се затича напред. Само че, изобщо не знаеше къде е и какво има пред нея.
Фактът обаче, че усеща вятър я водеше на мисълта, че се намира пред прозорец или навън. Обаче бяха взели асансьора и изкачиха 20 стъпала преди да стигнат до този тъй наречен "прозорец".
Всъщност се оказа тераса. Голяма, обширна, с широка и висока ограда предпазваща пациентите от размазване долу на асфалта. Ха ха, умееше да се шегува със собствените си проблеми. Естествено, че Шана й каза, че е тераса... чудо не се бе случило и чудеса не се случваха. Не и на нея.
Въздъхна и помоли да се прибере в стаята си. Шана не й позволи.
Чуваха се гласове, което предполагаше, че не е сама. Отидоха до пейка и под напътствието на Шана се настани на нея. Сестрата й каза, че ще се върне след известно време и после я остави сама... с тъмнината, вятъра и гласовете на чуждите хора.
***
Не знаеше колко време бе изминало откакто Шана й бе казала, че ще се върне, но още щом загуби зрението си разбра, че времето вече ще минава по различен начин. Бавно, мъчно и разточително.
Изправи се припомняйки си как бе стигнала до пейката. По усещане, не по пътя, разбира се.
Докато се опитваше да намери изхода от терасата се сблъска с нещо или някого. За малко щеше да се озове на земята, когато нечий ръце я хванаха здраво и я върнаха на краката й.
Подозираше, че "спасителят" вече е разбрал колко безпомощна е тя. Все пак чисто белият бинт овързан около главата и очите й недвусмислено издаваше жалкото й положение. Вътрешно се ядоса на съдбата си, но от това полза нямаше...
- Благодаря. - тихо измърмори и отскубна ръката си от тази на човекът, който се оказа момче. Разбра го по захвата, дланите и аромата му. Просто, всичко в този човек крещеше, че е мъж.
Отново се запъти в нищото надявайки се, че някъде там са стълбите. И през ум не й мина как ще слезе по тях... просто искаше да стигне до стълбите, после щеше да му мисли.
За късмет или не ги намери, но явно точно преди да падне и да се убие (този път окончателно) някой я сграбчи за китката.
- Аз съм. - най-накрая проговори момчето, а гласът му бе... невероятен.
- Нямам си и на идея кой си. - хапливо отвърна и направи крачка назад озовавайки се прилепена към въпросния.
- Аз съм този, който те хвана преди минута. - усещаше се смях в гласа му, което я вбеси.
- А аз съм сляпа, а не тъпа... Разбрах, че си ти, но все още не знам кой си. - чудесен начин да се запознаеш с някого, нали? Особено, ако не си говорил с някой по-различен от болнична сестра, лекар или настойниците си в период от 11 месеца.
- Казвам се Саске. - отвърна момчето и все още й се струваше, че се забавлява за нейна сметка. - А ти си...?
- Сакура. - отвърна момчето съвсем забравило, че пръстите му още стискат китката й.
- Знаех си.

Най-накрая качи и този фик, точно него чаках! Дано поне тук го завършиш! Чакам. А мнението ми го знаеш, уникално, интересно, завлядяващо.